Дни страшни, нечовешки,
дни, в които хора падат като пешки.
Огън гори в погледи и сърца,
огън изгаря села и племена.
Мъничко момченце, с блестящи сълзи,
гледа своята майка как към него пълзи.
Чува се писък, чува се стон,
ала нито един българин не пада в поклон.
А тия страшни тирани,
създаващи дълбоки рани,
помитат всеки без жал
и хвърлят безжизнени телата в мръсната кал.
На българина му омръзна да бъде роб,
да бъде жълта стотинка в турския джоб.
Нададе той юнашки вой
и се хвърли срещу врага в страшен бой.
Пушки гърмят в селата,
пищят с пълно гърло децата.
Кости покриват полята,
с кръв е пълна реката.
Един предател жесток,
предаде своя народ.
Предаде Ботев, Левски, Караджата,
отряза на България главата.
Остави турски огън да жеже
красивото българско поле.
Султан да управлява нашия народ,
да се разпорежда с чуждия живот.
Ала измамникът и тираните не знаят,
че това въстание не е краят.
Това е едно ново начало,
което ще облече България в бяло.
И всички днес знаем,
че таз юнашка борба,
не бе напразно,
защото разпали огъня в сърцата,
разжари пепелта в душата.
А щом българинът има плам,
то той над турците е по-голям.
И дойде тоя ден велик,
и препаса острата си сабя,
и довърши тая сган.
Отмъсти за всеки загинал в борбата
и подари на родината си свободата!
Авушка Тачева, XIа клас